past present

Свикнах да те няма. Свикнах, но не те забравих. Като изненадващ вятър споменът за теб от време на време ме гали. Тръгва бавно по врата, надолу по гръдния кош и облива тялото ми. На конвулсивни, нелогични спазми. После изчезва. До следващия непредвиден метереологичен инцидент. Ти си моята екологична аномалия. Жега в зимен ден. Сняг посред първа пролет. Ураган в юлски горещник. Ти, неясно явление, което не се описва в енциклопедия. Ти, почти забравено минало, никога несвършило.

Отдавна свикнах да те няма. Не се оглеждам за сянката ти. Знам, че няма да видя очертанията ти. Но те мисля. Рядко, но натрапчиво. Когато се случи, сякаш преди малко съм се събудила и още усещам дъха ти по себе си. Множество думи, казани и премълчани, които остават като перманентна татуировка по тялото ми. Опитвам се от време на време да я почистя, но тя ми се присмива. Тя и ти сте част от мен. Аз съм част от теб и нея. Малка, наноскопична частичка, която ту се изпарява, ту възвръща формата си. Незабравен порив за още, който умело умея да подтискам с години. Но не спирам да го мисля и да го прибирам във вакуумирано пликче на тайно място.

До следващия път, в който вятърът ми разбърка подреденото. И отново излизаш ти. Ти, незабравено минало несвършено. Съвършен спомен, който описвам в бъдеща форма. Допир, който винаги бих познала сред ръце на непознати. Със затворени очи те рисувам по спомен и ти посвещавам ненаписани думи. Дано някои полепнат по теб от разстояние. Перманентно.