retrospective

Живея мечтата си. Толкова много време я избистрях и допълвах конкретни детайли, че дори не усетих как тя почна да ми се случва. Улисана в това да оцветявам по номера, не забелязах, че картината вече е готова. Седи на стената и ми се усмихва.

Аз съм майката, която винаги съм се надявала да бъда. На съвършеното дете. Моето дете. Моето момиче. То носи моите коси, които през зимата са прави, а лятото пуска къдриците си на свобода. Смее се с моя смях, слуша моите мелодии и обича моите герои в моите приказки. После ме изненадва. Учи ме. На търпение. На нови светове. На самообичане. Пораства със замах и ме оставя същата. Прави ме цяла, а аз бих се разпаднала за нея на микроскопични частици.

Аз съм онази, която живее цяло лято без прекъсване на морето. На моето море, созополското, където всяко кътче има история(понякога и моя лична). Дойде ли астрономическото лято, разпервам крила и после се потапям в соленото. До първа есен. Че и понякога до по-късно. Събирам слънце и сол, гмуркайки се във вълните, а нощем танцувам до изгрев. Лятно пепеляшо време, което от април чакам нетърпеливо.

Аз съм и тази, която не спира да пътува. Открих си поприще, което ми го позволява и станах позната на летищата и терминалите. Обикалям по меридиани без компас, но с лекота. Пия австрийско вино, ям италианска паста, а после се отдавам на сиеста или пък хрупам поредния пастел де ната. Смея се на Mannequin piss и дни по-късно търся разликите между Буда и Пеща. Опиянявам се само от дима по амстердамските улици и изтрезнявам на брега на Лимасол. Взирам се в кристала на Женевското езеро, а после проверявам за кой ли път дали пирамидите нямат промяна(бел. ред. – нямат!).

Имам на кого да се обадя в нужда дори и в 3:30 през нощта. Имам и с кого да се смея. Цял мой микросвят от истински хора сред купища фалшификати. Обичана съм. Изпитвам и обич. Изглеждам по начина, който искам. Говоря премерено и според ситуацията. Зимата нося ризи и рокли, а лятото почти нищо. Два гардероба на тотално различни персонажа. Макар и неработейки вече това, си правя концертна терапия на месечна база и си набавям жизненоважната доза ендорфин. Чула съм всеки, който съм поискала – от Spice Girls до Massive Attack. От Фил Колинс до Banks, през U2 и Джанет чак до Тейлър.

Живея мечтата си. А защо тогава се случва да мечтая и за друго? Кога спираме да добавяме нови детайли и се оставяме на настоящето изцяло? Случва ли се въобще? Защото ги гледам, хората, как приемат деня си за константа и са в абсолютна хармония. А аз нощем сядам тук и фантазирам. Щастлив човек, уловен от абстиненция за малко драма.

Дали не живея мечтата на някой друг?

ПС: някак и е нелепо, но и иронично-забавно да ми ги ражда главата такива на рождения ми ден… чак на себе си се смея.