long story short

-Кога ще сме напълно щастливи?
-Никога! На нас не ни трябва щастие, а смирение. Знаеш ли откъде идва тази дума?
-Не. Не съм се замисляла.
-Много е просто. Всички си мислят за преклонена глава, а то е пред очите ни: с-мир-е-ние. Ние трябва да сме в мир, а не да прекланяме, каквото и да било

Никога не се бях замисляла до този момент за думата. А обичам да правя словестни дисекции. И да, когато сме в мир, тогава не ни е нужно нищо друго. И тук не говоря за прекратяване на батални сцени и гърмежи, в никакъв случай. Да сме в мир с всичко заобикалящо ни, но най-вече с вътрешния ни свят. С онова, което само ние си го познаваме и което често не назоваваме дори и пред себе си. Може би само в сънищата. Защото те, сънищата, са прозорци към чужди, но до болка знайни само за нас галактики. Съзвездия от скрити желания и падащи мисли, които оставят след себе си бляскава диря като комета.
А колко често реално го изпитваме този мир? Задържа ли се или е мимолетно усещане, подобно на кихане. Хоп! И свършило. До следващия път, в който ни сполети. Питам се, дали има как да задържим усещането. С годините дали човек се научава да го направи част от фибрите си и повече да не го пуска. Или както тя на по чаша вино каза – нужно ни е, но никога няма да го достигнем докрай.