out of nowhere

Да те докосна. Да те вдишам. Да те чуя как се смееш. Да ме чуеш как се смея. Да си припомня защо бе трудно да те забравя. Да се оплетем в мрежите си и да не искаме разплитане. Да ме накараш да пиша отново. Да ми бъдеш пак муза. Да отключиш желанието ми да съм жива, креативна, аз. Аз, повелителката на запетайките. Аз, пристрастена до безрасъдство в многоточията. Защото те, многоточията, са секси и казват много в едната двусекундна пауза. Да ме провокираш да се върна към предишна моя форма, която ми пасва като излята обувка. Да се гоним между настроения и умопомрачения. Да сме ненаситни, но търпеливи. До следващия прилив. До следащия отлив дори.

А той, отливът, може да ни опустоши. Той, отливът, може да ни разкрие колко точно сме еднакви и различни едновременно. Да ни припомни защо не бива да се докосваме. Понеже докосването трае дълго в мислите. Превъртаме го като диапозитив многократно и го мислим. Разгръщаме различни сценарии на минало-бешело. На какво ако и само да можехме… Многоточията се сливат с празнотата на сегашното. Една твърде дълга пауза, далеч над двете секунди. Едно дихание, което носи полъха на бадем и канела. Горчиво и сладко. Студено и горещо. Като мен и теб.

Искаш ли да поиграем на друга игра, понеже тази я владеем до съвършенство? Та в този ред, “Капитане, капитане, какво ти в морето? Бурно, тихо или замръзнало”? Питам и тайно се надявам да е първото. Защото жадувам за буря. Да отмие чуденето и чисти да си отговорим на тривиалния въпрос на всички познати-непознати “хей! здравей, как си?”….