free of charge

На 20 имах енергията да закърпвам чуждо-разкъсани сърца. Като умел шивач правех най-фините шевове, без дори леко да криввам наляво и надясно. Имах концентрациятя и амбицията да правя шедьоври от счупените им парченца. Да ги сглобавям, така че никой да не улови пропуканото дори и с микроскоп.

Обичах да поправям счупени хора. Счупеното, казват, носело щастие. Но веднъж поправех ли ги, ги отпращах да носят щастието на някой в нужда. Друг да го използва и да му се радва. Аз изпитвах удоволствие в самото реставриране. Беше ми и хоби, и страст, и фиксидея.

На 20 имах желанието да спасявам. Загубени каузи. Побелели от студ сърца. Да им правя интервенции за съживяване. Да ги връщам цели и друг да ги обича.

На 20 обичах да величая. Да целувам белезите и като мехлем да ги заздравявам. После връщах в обръщение надградените им версии, без да им слагам надценка. Про боно.

На 30 започнах да се чупя. Да усещам собствените си пропуквания. Зашивах и закърпвах до лудост. Самозалепих се с лепило капчица, като внимавах да не попадне по пръстите ми. Направих се цяла наново. Но не се пуснах в обръщение. От страх някой да не дръпне кончето твърде силно и шевът да се разплете. За всеки случай държа до нощното шкафче резервна макара, ако усетя нужда.

Защото на 30 не е като на 20. Не можеш вечно да поправяш, когато самият ти усещаш нуждата си от корекция. Заради болка. Заради разочарования. И заради това, че на 20 си раздавал твърде много енергията си за счупени хора. Про боно.