safe from harm

Сигурността на това, че тук никой не ми чете мислите, е безценна. Преди предлагах и най-уязвимите си желания, грижливо подредени и подравнени за всеки, който има очи и желание за прочит. Прилежно проверявах граматиката им, сякаш ще ми слагат оценка. Желаех да бъда прочетена книга. Буквално. И това ме правеше неусетно уязвима.

Сигурността на това да не пиша за ничий очи ми е безценна. Да мога да се лутам между откъснати фрази. Да не ме интересува дали не съм изпуснала някоя буквичка. Да пиша на автопилот. Терапевтично. Да бъда себе си без етикет. Без “блогър”, “колега”, “съпруга”, “майка”, “позната”, “онова гъркинчето”, “любовница”, “нова”, “същата”…. Да не ме е срам да си мечтая и да стихоплетствам мои си дилеми. Да си развинтя въображението и да го построя като дистопия.

Фактът, че успях да се скрия за толкова години тук, ме успокоява. Ако някой ме заговори, знам със сигурност, че не е заради нещо написано, което може да използва срещу емоциите ми. Тук съм в сейф, чийто код толкова добре съм измислила, че дори и гугъл не може да го отключи и покаже на когото и да било.

А дали не бъркам с това си уединение?! Понякога се питам дали всъщност не искам някой веднамагически да ми открие мислите и да ги заобича като свои. Да се припознае в дистопията ми, която дори и сега пиша на автопилот. Като терапевтичен сеанс. Да ми бъде пациент или пък обратното – да ме сложи на кушетката и да ми лепне диагноза.

Но сигурността на скритите ми мисли ми е по-ценна. Може би някой ден ще натисна бутона копирай и ще се самоизпратя на някъде. Дотогава завъртам ключалката и написвам бързо кода. В сейф съм.

Safe съм.