closure

Преди 15 години се губех в теб. Преди 15 години ти беше смисълът. Ти беше и причината нищо да няма смисъл. В щур вихър предкачахме собствените си лимити. Аз – тези на авантюризъм, а ти – да допуснеш някого до себе си.

Преди 15 години попивах всяка твоя дума, сякаш е врата към паралелна реалност. Крачейки по тъмни улици, те следвах сляпо като дете, вярващо във вълшебства. Ти, мой Магьосник от Оз. Ти, моя страна на чудесата. Ти, дух от бутилката. Ти, размазан призрачен край от приказка на братя Грим.

С теб нямаше правила. С теб ние бяхме правилата. И ги рушахме до прокървяване на кокалчетата на пръстите. Всяка минута бе нова, сякаш сега откривах идеята за време. А времето ме делеше на две. Половин човек с половин въздишка, който е цял, само когато му се усмихнеш. Сливах се в теб и съвсем се губех между контурите ти. Защото исках да приличам на теб, за да привличам теб. Теб, нарцис, влюбен в собственото си съществуване. Теб, човекът, който отричаше всичко, което съм и който ме търсеше, защото съм.

Преди 15 години подлагах на съмнение всяка моя стъпка от страх, да не ме отдалечи от теб. А ти бе далечен изначално, просто бях твърде късогледа, за да го видя. Замъглена от желанието си да ти се харесам, спирах да харесвам себе си. После бясно се отстоявах, защото силата ми те хипнотизираше. Моята глюкозна, захаросана сила. Или може би бе предизвикателството, да ме опитомиш? А аз бях опитомена, без дори да си даваш усилие. Малка трепереща топка, която смяташе всеки твой мил жест за влюбване.

Преди 15 години те помолих, да не се влюбваш в мен с надеждата, че ще предизвикам ината ти, да го направиш. С теб всичко бе наобратно. През зимата ми бе топло, а през лятото – студено. Карахме бясно, боксувайки над пропастта в преспа, помниш ли? Отказвайки традициите, създавахме свои. Премахвайки ограниченията, се затваряхме в кутийки. За да бъдем различни. За да избягаме от системата. За да не сме копие на копие на копие. А копирахме все повече един друг.

Преди 15 години единственото, което исках, е да чуя, че си отдаден на мен. Преди 15 години единственото, което ти не желаеше, е традиционното. Казваше, че никога няма да го изречеш, а ме правеше все по-своя. И ти ставаше все по-мой. Нямаме нужда от определения, мислех си. А нуждата ме убиваше.

Защото преди 15 години се нуждаех от кутийката. Бях готова да ти дам всичко, само ако ти ми подариш изречението си. А ти бе готов на всичко, за да остане неизказано.

Затова и ти самият остана там. В това преди 15 години, прескачайки сам лимитите си. Аз се уморих да тичам, и да кървя, и да ми е тъмно, и несигурно. Защото преди 15 години имах нужда не от неизвестност, а от клише. Затова и станах именно това. Клише. И ми е уютно и цяло.

А ти как си?