run Forest run

Затичала съм се и няма спиране. Препускам през граници и летя над очертания. Днес съм тук, а утре не можеш да ме видиш и с най-мощния телескоп.

Бягам. Вятърът свисти в ушите ми, но нямам ни най-малко намерение да се спра. Нямам цел. Нямам и посока. Или имам – напред. Накъдето. Натам. Ей, малко по-натам.

Затичала съм се без спирачки и с цялата яснота за това. Неизвестно ми е дали пред мен има пропаст или плитък бряг, но тичам. Ще го дотичам! А после, надявам се, да не се спра. Да продължа по границите. Моите граници, които падат една по една.

Тук съм.

Освен, когато ме няма.